четвъртък, 31 март 2011 г.

Светата кръв и Свещеният Граал -Тайните на тамплиерите и масонската ложа.Трета Глава

                                                                 1.Интригата

      През февруари 1971 г. бе излъчено „Изчезналото съкровище на Йерусалим?“, първият от трите филма за Сониер и загадката на Рен Льошато. В него не изказвахме никакви спорни предположения, само излагахме в общи линии историята, както я прочетохте по-горе. Не намеквахме и за „сензационната тайна“ или за изнудване на високопоставени личности. Струва си да отбележим, че не споменахме и името на Емил Офе, младия семинарист от Париж, на когото Сониер поверява свитъците.
      Бяхме засипани от същинска лавина от писма. Авторите на някои правеха интересни догадки. Други ни хвалеха. Трети ни пишеха някакви налудничави неща. Вниманието ни бе привлечено най-вече от едно писмо, чийто автор не разреши да го публикуваме. Пращаше ни го англикански свещеник в пенсия, който ни съобщаваше категорично и самоуверено доста интересни факти. Твърденията му бяха дръзки, направени без недомлъвки, на свещеника явно му беше все едно дали ще му повярваме. Той ни пишеше без заобикалки, че в „съкровището“ е имало не злато или скъпоценности, а „неопровержимо доказателство“, че Исус не е бил разпънат на кръста и е живял чак до 45 г.
      Подобно твърдение ни прозвуча направо абсурдно. Какво „неопровержимо доказателство“ би убедило дори един заклет атеист, че Исус не е бил разпънат и не е умрял върху кръста? Не си представяхме какво би могло да бъде оспорено и поставено под въпрос, до какво се свежда подобно „доказателство“, при това „неопровержимо“. В същото време твърдението на свещеника ни се стори толкова необичайно, че решихме да проучим и изясним въпроса. Авторът на писмото бе посочил и адреса си. При първа възможност отидохме да се запознаем с него и да го поразпитаме.
      Когато се срещнахме, той не бе така словоохотлив, както в писмото, и май съжаляваше, че го е пратил. Отказа да уточни какво е това „неопровержимо доказателство“, само добави, че е научил за него, по-скоро за съществуването му, от друг англикански свещеник, каноник Алфред Лесли Лили.
      Починал през 1940 г., Лили е известен с множеството си публикации. Поддържа връзка с Движението за обновление на римокатолическата църква, чийто привърженици са предимно в „Св. Сюлпис“ в Париж. Като млад работи във френската столица и се запознава с Емил Офе. Ето че кръгът се затвори! При положение че Лили и Офе са се познавали, не можехме с лека ръка да подминем твърденията на свещеника, колкото и странни да ни се виждаха те.
      Натъкнахме се на доказателства, че в дъното на цялата история лежи някаква тайна от огромно значение, и когато се заехме да проучваме живота на Никола Пусен, велик художник от XVII в., чието име неизменно фигурира в историята на Сониер. През 1656 г. Пусен, който по онова време живее в Рим, е посетен от абат Луи Фуке, брат на Никола Фуке, висш финансов интендант на Луи XIV. От Рим абатът праща на брат си писмо, в което описва своята среща с Пусен. Заслужава си да цитираме част от писмото:

      Обсъдихме с него някои неща, за които при пръв удобен случай ще ти разкажа най-подборно — неща, с които чрез господин Пусен ще получиш възможности, с каквито дори кралете надали някога ще се сдобият; той твърди, че още дълги столетия едва ли някой ще се добере до тях. И не само това, толкова е трудно човек да ги открие, че няма под слънцето богатства, които да се мерят по ценност с тях.*

      [* _Lepinois._ Lettres de Louis Fouquet, p. 269. Писмото се пази в архивите на семейство Косе-Брисак, чийто представители са известни масони още от XVIII в.]
      И историците, и биографите на Пусен и Фуке не са успели да дадат задоволително обяснение на това писмо, в което недвусмислено се намеква за загадка от огромно значение. Малко след получаването му Никола Фуке е взет под стража и е хвърлен в затвора, където умира. Според някои историци е държан в килия, до която няма достъп никой, други смятат, че тъкмо той е Желязната маска. Междувременно Луи XIV се разпорежда да бъде иззета цялата му кореспонденция и я преглежда писмо по писмо. През следващите години кралят упорито се опитва да се сдобие с оригинала на картината „Аркадийски овчари“ на Пусен. Когато накрая я получава, я държи в покоите си във Версай.
      Каквато и художествена стойност да има, на пръв поглед картината изглежда най-обикновена. На преден план са изобразени трима овчари и една овчарка, вперили поглед в надписа върху разяден от времето надгробен камък: „ET IN ARCADIA EGO“. Зад тях се извисяват зъбери, каквито обикновено свързваме с платата на Пусен. Според Антъни Блънт и други изкуствоведи, запознати е творчеството на художника, пейзажът е плод на авторовото въображение. В началото на 70-те години на нашия век обаче бе открит гроб досущ като този върху картината: двата гроба са разположени в една и съща местност, имат еднакви размери, пропорции, форма, заобикаля ги еднаква растителност, еднаква е дори скалата, върху която един от овчарите е подпрял крак. Истинският гроб се намира край село Арк на десетина километра от Рен Льошато и на пет километра от замъка Бланшфор. Застанеш ли пред него, се открива абсолютно същата гледка, както върху платното на Пусен: един от върховете върху фона на картината е Рен Льошато.
      Не се знае кога е правен гробът. Възможно е, разбира се, надгробният камък да е поставен съвсем наскоро; как обаче хората, издигнали го точно там, са намерили местност, която да съответства толкова точно на пейзажа върху картината? По-вероятно е да го е имало и по времето на Пусен и в „Аркадийски овчари“ художникът да е пресъздал до най-малките подробности истинската местност. Според тамошните селяни надгробният камък си стои там още от времето на прадедите им. Някои твърдят, че той е упоменат и в мемоари, писани през 1709 г.*
      [* _Delaude._ Cercle d’Ulysse, p. 3. Според автора гробът се споменава в мемоарите на абат Делмас от XVII в. Явно става дума за мемоарите на абата от 1709 г. Отпърво ръкописът се съхранява в Келтската академия, откъдето изчезва. В началото на века се появява отново и извадки от него са обнародвани (вж. _Current._ Notice historique, 917). В тях обаче не става дума за гроба. Можем само да предполагаме, че информацията се съдържа в липсващите части на ръкописа на Делмас, който сега е в частна сбирка в Лиму и не ни бе предоставен.]
      Според регистрите на село Арк земята, където е надгробният камък, принадлежи на един американец, някой си Луис Лорънс от Бостън, щата Масачузетс. През 20-те години на нашия век той отворил гробницата, но не намерил вътре нищо. По-късно в нея са погребани жена му и тъща му.
      Докато подготвяхме за Би Би Си първия от филмите за Рен Льошато, снимахме цяла сутрин гроба. По едно време отидохме да обядваме и когато след три часа се върнахме, видяхме, че някой се е опитал да натроши и събори надгробния камък.
      Дори и някога върху него да е имало надпис, с времето той се е заличил. Колкото до надписа върху надгробната плоча в картината на Пусен, той според традицията е елегичен: Смъртта оповестява злокобното си присъствие дори в Аркадия, идиличния пасторален рай от древните митове и легенди. И все пак надписът е интересен с това, че в него липсва глаголът. Буквално преведен, той гласи:

      И В АРКАДИЯ A3…

      Защо го няма сказуемото? Може би по философски причини — така авторът се откъсва от времето, абстрахира се от минало, настояще и бъдеще и намеква, че има предвид вечността. Или причината е по-прагматична?
      Кодовете в свитъците, намерени от Сониер, изобилстват от анаграми, получени чрез разместване и пренареждане на буквите. Дали и „ET IN ARCADIA EGO“ не е анаграма? Дали глаголът не е пропуснат, та надписът да се състои само от определени букви? В писмо един от телевизионните зрители изказа предположението, че това наистина е така: той бе пренаредил буквите в свързан текст на латински:

      I TEGO ARCANA DEI*

      [* Пази се! Аз крия божии тайни (лат.). — Бел.авт.]
      Останахме приятно изненадани от това откритие. По онова време и през ум не ни минаваше колко уместно е предупреждението.


      2. Катарите и великата ерес
.
      Започнахме проучването с нещо, с което бяхме донякъде запознати: с еретическото движение на катарите, или албигойците, и с кръстоносния поход, предприет заради тях през XIII в. Знаехме, че катарите са свързани по някакъв начин със загадката около Сониер и Рен Льошато. Първо, в селото и околността са живели множество привърженици на тази средновековна ерес, които по време на Албигойския кръстоносен поход са подложени на жестоки гонения. Историята на региона е обагрена с кръвта на катарите, което и до ден-днешен има своите последици. Днес, когато не са застрашавани от гонения, мнозина местни хора признават открито, че са катари, имат си дори катарска църква и свой, „катарски“, папа, който до смъртта си през 1978 г. живее в село Арк.
      Знаехме, че Сониер се е интересувал живо от историята и фолклора на родния си край, тоест няма как да не се е докоснал и до катарската мисъл и традиции, да не е бил наясно, че през XII и XIII в. Рен Льошато е бил ключово селище и своеобразен бастион на катарите.
      Вероятно е знаел и множеството предания за тях, както и мълвата, че те са притежавали легендарния Свещен Граал. А ако Рихард Вагнер наистина е ходил в Рен Льошато, за да търси нещо, свързано с Граала, Сониер сигурно е знаел за това посещение.
      Нещо повече, през 1890 г. в Каркасон идва нов библиотекар — Жюл Доанел, който основава неокатарска църква*. Доанел пише много върху наследството на катарите, а през 1896 г. вече е член на Дружеството за изкуство и наука на Каркасон. През 1898 г. е избран за негов секретар. В дружеството членуват мнозина познати на Сониер, както и най-добрият му приятел, абат Анри Буде. От своя страна, Доанел е близък на Ема Калве, така че не е изключено да се е познавал и със Сониер.
      [* През 1888 г. Доанел се натъква в Градската библиотека на Орлеан на ръкопис от 1022 г., писан от гностик, който същата година е изгорен на клада. След като прочита ръкописа, Доанел става ревностен гностик (вж. _Lauth._ Tableau de l’au dela, p. 212).]
      Съществува още една, по-основателна причина да свързваме катарите със загадката на Рен Льошато. Текстът в един от свитъците, намерени от Сониер, е осеян със ситни букви — осем на брой, които очевидно се различават от другите. Три се показват над реда, останалите пет са под него. Достатъчно е да ги прочетем заедно, за да получим две думи: „REX MUNDI“. Всеки, запознат с катарите, ще ви каже, че те използват този термин.
      Въз основа на тези факти ни се стори разумно да започнем проучването си от катарите. Ето защо решихме да се запознаем подробно с техните вярвания, традиции и история, със средата, в която са живели.

(следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар