неделя, 9 януари 2011 г.

Светата кръв и Свещеният Граал -Тайните на тамплиерите и масонската ложа.Първа глава

                Първа част - Загадката



                   1. Тайнственото село


        В началото на проучването не знаехме какво точно търсим. Нямахме теории и хипотези, не се опитвахме да докажем нищо. Обратното, само се опитвахме да намерим обяснение на любопитната загадка от втората половина на XIX в., без да имаме за цел да стигнем до изводите, които по-късно направихме. Постепенно, стъпка по стъпка, бяхме насочени към тях, сякаш фактите, които трупахме, имаха разум и сами ни водеха.
        Отпърво смятахме, че сме се заели със загадка от местно значение, определено интригуваща, но не особено важна, засягаща само едно селце в Южна Франция. Мислехме, че тя представлява предимно научен интерес, макар да включваше редица изумителни исторически факти. Надявахме се, че изследването ни ще хвърли светлина върху някои страни от западноевропейската история, но и през ум не ни е минавало, че можем да я пренапишем. Още по-малко сме очаквали, че онова, което ще установим, има връзка, и то съществена, с нашето съвремие.
        Нашето издирване — а то наистина си беше издирване, започна от една наглед ясна история. Тя не се отличаваше кой знае колко от множеството предания за „съкровища“ и „неразгадани тайни“, с каквито изобилстват историята и фолклорът на всяка провинциална област. Във Франция вече бе публикувана нейна версия, привлякла вниманието, но толкоз. По-късно установихме, че тя гъмжи от грешки. Нека обаче като начало преразкажем тази история, както тя бе публикувана през 60-те години на нашия век и както я прочетохме за пръв път*.

[* _De Sede, G. Gerard. _L’or de Rennes. _Charroux, Robert._ Tresors du monde. Paris, 1962, p. 247.]


        Рен Льошато и Беранже Сониер

        На 1 юни 1885 г. във френското селце Рен Льошато пристига нов енорийски свещеник, Беранже Сониер*, снажен, хубав, енергичен и както личи, много интелигентен мъж на трийсет и три години. В семинарията, която е завършил наскоро, мнозина му предричат бляскава кариера на духовник — едва ли някой е очаквал, че той ще се озове в затънтено селце в подножието на Източните Пиренеи. В един момент обаче Сониер явно си навлича неприязънта на висшестоящите. Какво точно е сторил, ако изобщо е сторил нещо, си остава неясно, но скоро той губи всякакви шансове да се издигне. Изглежда, за да се отърват от него, го пращат в енорията на Рен Льошато.

[* _Annuaire._ Ecclesiastique, p. 282.]

        По онова време селцето наброява едва двеста жители. Кацнало на стръмен планински връх, то отстои на около трийсет и пет километра от Каркасон и би могло да се стори на мнозина тих пристан за доживотно усамотение далеч от удобствата на цивилизацията, далеч от предизвикателствата за един буден и търсещ дух. Това безспорно е тежък удар за амбициозния Сониер. Той обаче донякъде е възмезден — тук е неговият роден край, израсъл е на няколко километра от Рен Льошато, в село Монтазелс. Тоест въпреки несгодите Сониер сигурно се е чувствал в свои води в тази местност, която е познавал още от дете.
        В периода от 1885 до 1891 г. получава годишно около шест лири стерлинги в тогавашни франкове, скромна сума, каквато обаче не взима никой провинциален френски свещеник от края на миналия век. Заедно с даренията на енориашите явно му е стигала ако не да живее на широка нога, то поне да не мизерства. През тези шест години Сониер не може да се оплаче от съдбата си. Радва се на спокойствие, ходи за дивеч и риба по планините и реките на своето детство. Чете до премала, усъвършенства латинския си, усвоява гръцки, заема се да учи и староеврейски. Наема за икономка и прислужница една осемнайсетгодишна селянка, Мари Дьонарно, която ще остане с него до края на живота му. Често гостува на своя приятел абат Анри Буде, кюре в съседното село Рен Лебен. Напътстван от Буде, се впуска да изучава бурната история на областта, история, оставила отпечатъка си върху всичко наоколо.
        Така например на няколко километра югоизточно от Рен Льошато се извисява друг връх — Безю, където са се запазили развалините на средновековна крепост, принадлежала на рицарите тамплиери. На трети връх, отстоящ на километър-два от Рен Льошато, са се съхранили останките от фамилния замък на Бертран дьо Бланшфор, четвъртия поред велик магистър на тамплиерите, ръководил прочутия орден в средата на XII в. През Рен Льошато и околностите някога са минавали поклонниците, тръгнали от Северна Европа към Сантяго де Компостела в Испания. Тук са се съхранили множество предания и легенди за едно бурно, драматично и често пъти удавено в кръв минало.
        Сониер решава да реставрира църквата на селото. Посветена през 1059 г. на Мария Магдалина, полусрутената църквица е съградена върху основите на вестготска крепост от VI в. и нищо чудно, че в края на XIX в. е в съвсем окаяно състояние.
        Насърчаван от своя приятел Буде, през 1891 г. Сониер се заема с реставрацията й, като взима скромна сума от селските фондове. Премества олтарния камък, положен върху две древни вестготски колони. Едната се оказва куха. В нея Сониер открива четири свитъка, сложени в изкорубени и запечатани тънки стволове на дървета. Твърди се, че два от тях съдържат родословия, едното от 1244 г., второто — от 1644 г. Другите два документа явно са съставени през 80-те години на XVIII в. от предшественика на Сониер, кюрето на Рен Льошато Антоан Бигу. Той е и личен капелан на благородническата фамилия Бланшфор, която в навечерието на Великата френска революция все още е сред най-крупните земевладелци.
        На пръв поглед документите от времето на Бигу съдържат религиозни текстове на латински и цитати от Новия завет. В единия обаче думите кой знае защо са слети и сред тях са вмъкнати наглед случайни букви. Във втория изреченията са безразборно съкратени, понякога насред думата, а някои букви стърчат над другите. Всъщност ръкописите съдържат сложни кодове. Някои са толкова заплетени и непредсказуеми, че ако не разполагаш с ключа към тях, не могат да бъдат разчетени и от компютър. Цитираната по-долу дешифровка се е появявала във френски издания за Рен Льошато, както и в два от филмите ни за Би Би Си, посветени на темата.

        BERGERE PAS DE TENTATION QUE POUSSIN TENIERS GARDENT LA CLEF PAX DCLXXXI PAR LA CROIT ET CE CHEVAL DE DIEU J’ACHEVE CE DAEMON DE GARDIEN A MIDI POMMES BLEUES*

        [* Пастирко, никакви изкушения, че Пусен Тение държат ключа мир 681 с кръста и този кон божи довършвам по пладне демона хранител сини ябълки (фр.). — Бел.авт.]
        
Ала ако някои от кодовете са невероятно заплетени, други са съвсем прозрачни и ясни. Например издадените букви във втория свитък образуват свързан текст:

        A DAGOBERT II ROI ET A CION EST СЕ TRESOR ET IL EST LA MORT*

        [* На Дагоберт II, крал, и на Сион принадлежи това съкровище и там той е умрял (фр.). — Бел.авт.]
        
     Сониер явно е разчел този текст, едва ли обаче се е справил с по-сложните кодове. Но си дава сметка, че се е натъкнал на нещо важно, и със съгласието на кмета на Рен Льошато съобщава за откритието си на епископа на Каркасон, на когото е подчинен. Не е ясно дали епископът е разбрал за какво става дума, Сониер обаче незабавно заминава за негова сметка за Париж с указание да се яви заедно със свитъците при някои високопоставени духовници, сред които се открояват абат Бией, директор на семинария „Св. Сюлпис“, и неговият племенник Емил Офе, учещ за свещеник. Макар и едва навършил двайсет години, Офе се слави като изключително начетен особено в областта на лингвистиката, криптографията и палеографията. Въпреки решението си да стане духовник е известен с това, че проявява интерес към езотеричното и поддържа отношения с различни окултни организации, секти и тайни общества, каквито по онова време никнат като гъби след дъжд във френската столица. Така Офе се включва в един прочут културен кръжец, в който членуват знаменитости като писателите Стефан Маларме и Морис Метерлинк, и композитора Клод Дебюси. Познава и Ема Калве, която при пристигането на Сониер току-що се е върнала от турне в Лондон и Уиндзор, преминало с изключителен успех. Примадоната Ема Калве е Мария Калас на онова време. Наред с това е велика жрица в някои тайни парижки езотерични общества и е любовница на мнозина влиятелни окултисти.
        Сониер отива при Бией и Офе и прекарва в Париж три седмици. Не знаем какво точно се е случило на срещите му с духовниците. Знаем обаче, че свещеникът от затънтената провинция е приет радушно от високопоставените приятели на Офе. Ако се вярва на мълвата, дори става любовник на Ема Калве — според един познат на певицата тя направо лудеела по кюрето. При всички положения между тях се заражда близко трайно приятелство. През следващите години Ема Калве често гостува на Сониер в Рен Льошато и съвсем доскоро по скалите в планината са се срещали инициалите им, изписани върху издълбани в скалите сърца.
        По време на престоя си в Париж Сониер прекарва известно време и в Лувъра. Това вероятно има отношение към факта, че преди да замине за провинцията, той купува репродукциите на три картини: на портрет на папа Целестин V, оглавявал за кратко римокатолическата църква в края на XIII в., и на платно на Давид Тение, макар да не е ясно дали на бащата или на сина*. Третата репродукция вероятно е била на „Аркадийски овчари“ на Пусен.
        
   [* _De Sede, G._ Op. cit. Твърдеше се, че картината е „Св. Антоний Велики“. В разговор Дьо Сед ни съобщи, че става дума за „Изкушението на св. Антоний“. По-късно разбрахме, че въпросната картина е „Св. Антоний и Св. Еремия в пустинята“.]
        
   След като се връща в Рен Льошато, Сониер отново се заема с реставрацията на църквата. По време на разкопките се натъква на плоча със странни изображения от VII–VIII в., под която вероятно е имало крипта или гробница, защото според преданието заедно с нея са намерени и кости. Сониер се впуска и в други донякъде необичайни начинания. В двора на църквата например е гробницата на Мари, маркиза на Отпул дьо Бланшфор, чийто надгробен камък е изработен и положен от абат Антоан Бигу, предходника на Сониер отпреди век, автор на два от загадъчните документи. Надписът върху надгробната плоча, в който има доста преднамерени грешки в правописа и разделното изписване на думите, е съвършена анаграма на закодирания в свитъците текст за Пусен и Тение. Ако пренаредим буквите, ще получим вече цитираното загадъчно послание за Пусен и Сион, а грешките са допуснати така, че да ни тласнат към разчитането му.
        Сониер не знае, че надписът върху гроба на маркизата вече е преписан, и го заличава. Това обаче не е единствената му странна кощунствена постъпка. Заедно с вярната си икономка свещеникът тръгва да обикаля надлъж и шир местността и да събира камъни, които на пръв поглед нямат никаква стойност. Започва и активна кореспонденция с различни хора във Франция, Германия, Швейцария, Италия, Австрия и Испания, чиито имена не знаем. Запалва се и да колекционира марки, които за истинския филателист нямат никаква стойност. Осъществява с различни банки твърде неясни сделки. За една от тях чак от Париж пристига човек, който да помогне на свещеника от Рен Льошато.
        Само за пощенски разходи Сониер изразходва значителни средства, каквито не би могъл да си позволи с дотогавашната си годишна заплата. После, през 1896 г., започва да живее на широка нога и да харчи баснословни суми, които до смъртта му през 1917 г. възлизат във франкове най-малко на няколко милиона лири стерлинги.
        Известна част от това паднало му сякаш от небето богатство Сониер изразходва в полза на обществото: до селото например е направен хубав път, прокарана е канализация. С друга част от парите си финансира още по-благородни начинания, например изграждането на кулата Магдала, обърната към голия склон на планината. Свещеникът си построява и вила с името „Витания“, в която обаче изобщо не е живял. А църквата не само е реставрирана, но и е обзаведена и изографисана по твърде причудлив начин. Над портика пише на латински:

        TERRIBILIS EST LOCUS ISTE*

        [* Това място е ужасно (лат.). — Бел.авт.]

        Вътре точно до входа се възправя страховита статуя на демона Асмодей, пазител на тайни и скрити съкровища, а също — според древноеврейските предания, строител на Соломоновия храм. По стените на църквата върху каменни плочи в ярки, крещящи цветове са изобразени мъките на Христос по пътя към Голгота. В изображенията откриваме странни несъответствия, детайли и очевидни отклонения от общоприетия библейски разказ. В картина VIII например виждаме дете с карирана шотландска наметка, а в картина XIV — пренасянето на тялото Христово до гроба върху фона на черно нощно небе с огромна пълна месечина. Сониер сякаш се опитва да намекне нещо. Но какво? Че Исус е погребан през нощта, няколко часа по-късно, отколкото в Библията? Или че тялото е не погребвано, а изваждано от гроба?
        Докато е погълнат от работата по обзавеждането на реставрираната църква, Сониер продължава да пилее баснословни суми. Колекционира рядък порцелан, скъпи тъкани, антични предмети от мрамор. Създава оранжерия и зоологическа градина, както и богата библиотека. Според преданието малко преди смъртта си възнамерява да вдигне нещо като Вавилонска кула, отрупана с книги, от която да проповядва. Не пренебрегва и енориашите. Организира пищни гощавки и увеселения, живее досущ като средновековен владетел в своето малко непревземаемо царство в планината. Посреща в затънтената си непристъпна енория не един и двама знатни гости, сред които, разбира се, е и Ема Калве, както и министърът на културата на Франция. Ала най-високопоставената и влиятелна личност, посетила неизвестния селски свещеник, вероятно е ерцхерцог Йохан фон Хабсбург, братовчед на императора на Австрия Франц Йосиф. По-късно се разбира, че Йохан фон Хабсбург и свещеникът са открили в един и същи ден банкови сметки и че ерцхерцогът е превел на Сониер значителна сума.
        В началото духовниците се правят, че не забелязват нищо. Когато обаче архиепископът на Каркасон умира, неговият приемник се опитва да разбере откъде Сониер разполага с толкова много пари. Но селското кюре се държи нагло и предизвикателно и отказва да даде обяснение, както и да се премести в друга енория. Тъй като няма в какво друго да го обвини, архиепископът отсъжда, че Сониер е допуснал симония и е отслужвал незаконни литургии, след което местният съд го отстранява от енорията. Сониер обжалва това решение пред Ватикана и папата го оправдава и го възстановява на старото място.
        На 17 януари 1917 г. свещеникът най-неочаквано получава сърдечен удар. Тази дата буди известни подозрения. Тя е гравирана и върху надгробната плоча на маркиза Д’Отпул дьо Бланшфор и по-късно е заличена от Сониер. Този ден е и празник на св. Сюлпис, който, както ни предстои да се убедим, присъства неизменно в нашата история. Именно в семинария „Св. Сюлпис“ Сониер предава намерените от него свитъци на абат Бией и Емил Офе. Ала онова, което ни кара да се съмняваме, че свещеникът е получил удар именно на 17 януари, е най-вече фактът, че само пет дена по-рано, на 12 януари, енориашите му твърдят, че той се радва на завидно за възрастта си здраве. Въпреки това според една квитанция, с която разполагаме, именно на 12 януари Мари Дьонарно поръчва ковчег за своя господар.
        Когато Сониер е вече на смъртно легло, от съседната енория е повикан свещеник, който да му даде последно причастие. Според очевидци той обаче бързо излязъл от стаята и бил много притеснен. След тази случка никой вече не го видял да се усмихва. Изпаднал в тежка депресия, продължила няколко месеца. Дори очевидците да преувеличават, едно е сигурно: след изповедта на Сониер свещеникът отказва да му даде последно причастие.
        На 22 януари Сониер издъхва. На другата сутрин тялото му, облечено в пищна сутана с яркочервени пискюли, е сложено в кресло на терасата пред кула Магдала и покрай него един по един минават непознати хора, които отдават последна почит на покойника и си взимат от пискюлите за спомен. Тази церемония е твърде странна. И до днес жителите на Рен Льошато се чудят какво ли означава тя.
        Всички очакват с нетърпение да бъде отворено завещанието на Сониер, в което обаче за изненада и разочарование на мнозина свещеникът пише, че няма пукната пара. Явно преди да умре, е прехвърлил всичко, което е притежавал, на Мари Дьонарно, споделяла живота и тайните му цели трийсет и две години, или още от самото начало го е приписал на нея.
        След кончината на своя господар чак до 1946 г. Мари продължава да живее на широка нога във вила Витания. Ала след Втората световна война новото правителство на Франция решава да смени парите: за да бъдат заловени хората, укриващи данъци, колаборационистите и черноборсаджиите, всеки е задължен да декларира произхода на парите си. Вместо да дава обяснения, Мари предпочита да остане бедна. Виждат я да гори в двора на вилата цели купчини стари банкноти.
        Следващите седем години живее скромно с парите от вила Витания, която продава. Обещава на купувача Ноел Корбю, че преди да умре, ще му довери тайна, която ще го направи не само богат, но ще му даде и „власт“. Ала подобно на господаря си, на 29 януари 1953 г. и тя получава най-неочаквано удар, при който изгубва говор и се парализира. За огромно разочарование на Корбю издъхва след броени дни и отнася в гроба своята тайна.

(следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар