От Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Скъпи приятели, уважаеми читатели!Искам да Ви представя една от най-значимите книги на двайсти век!Тази книга ще промени представите ви за последните 2000 години от човешката история.
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
Предговор
Мнозина бяха заинтригувани от историята на един френски свещеник, живял в края на миналото столетие в селце в подножието на Пиренеите и открил нещо, което му донася цяло състояние, възлизащо на милиони франкове. Разказът започва със скрито съкровище, за да прерасне в същинска историческа детективска история, в едно съвременно търсене на Свещения Граал, тласък за което дават няколко свитъка със закодиран текст и в което присъстват и рицарите тамплиери, и катарите от XII и XIII в., и различни тайни общества, и една позабравена династия френски крале, изместена от престола преди повече от хиляда и триста години.
След близо десетгодишни проучвания Хенри Линкълн, Майкъл Бейджънт и Ричард Лий публикуват своите изводи за тази прелюбопитна загадка: в Рен Льошато всъщност е открито не съкровище, а една тайна, сензационна и спорна, зародила се в малкото селце в Пиренеите, за да отекне в целия западен свят и да окаже влияние върху съвременната политика и християнската религия. Тази тайна е свързана със Свещения Граал, който обаче се оказва не загадъчният потир от средновековните предания, а нещо много по-същностно, изиграло съдбовна роля в историята на Западна Европа.
Загадката обхваща и съвременността, към нея имат отношение личности като Дьо Гол и Малро. Тя хвърля нова светлина върху цели епохи и събития като Ренесанса и кръстоносните походи и може би най-интересното — върху произхода на християнството и личността на Исус Христос.
Увод
През 1969 г. отивах в Севените, където щях да карам отпуската си, и по пътя купих съвсем случайно книга с меки корици — „Прокълнатото съкровище“ от Жерар дьо Сед, увлекателна, забавна история, в която се преплитаха исторически факти, мистерии и догадки. Сигурно после щях да я забравя, ако не се бях натъкнал на един очебиен и твърде интересен пропуск.
Така нареченото „прокълнато съкровище“ от заглавието явно е било намерено през 90-те години на XIX в. от селски свещеник, успял да разчете загадъчните свитъци, намерени при разкопки край неговата църква. В книгата бе възпроизведен пълният текст на два от тези документи, ала не и „тайното послание“, съдържащо се според автора в тях. От написаното излизаше, че вече разчетени, документите отново са били изгубени. Но само един бегъл поглед ми бе достатъчен, за да разбера, че в „Прокълнатото съкровище“ е разбулено най-малко едно от закодираните послания. Дьо Сед със сигурност ги бе дешифрирал. Докато е пишел книгата, явно бе проучил из основи документите и се бе натъкнал на същото като мен. Нещо повече, тъкмо благодарение на такива сензационни „разкрития“ се продават подобни масови издания. Защо тогава Дьо Сед не бе публикувал посланието?
През следващите месеци се връщах пак и пак към книгата, привличан от необичайната история и възможността да открия още нещо. Тя ме интригуваше като сложна главоблъсканица, още по-трудна заради мълчанието на Дьо Сед. Намирах в текста на документите нови и нови смислови пластове и съжалявах, че съм прекалено зает в телевизията, където работех като сценарист, и не мога да посветя повече време на загадката на Рен Льошато. Ето защо в края на есента на 1970 г. споделих с вече покойния Пол Джонстоун, продуцент на историческия и археологически сериал „Хроники“, излъчван по Би Би Си, че по темата би могло да се направи документален филм.
Пол реши, че в идеята ми има хляб, и аз заминах за Франция, където да се срещна с Дьо Сед и да проуча дали е възможно да снимаме филма. Запознах се с него около Коледа на 1970 г. в Париж. Още при първата ни среща му зададох въпроса, измъчвал ме повече от година: „Защо не публикувахте посланието, закодирано в свитъците?“ Неговият отговор ме смая: „Какво послание?“
Направо не можех да повярвам, че това елементарно послание му е убягнало. Защо ли ми хвърляше прах в очите? Изведнъж ми се отщя да споделям с него какво точно съм открил. Още няколко минути си говорихме с недомлъвки, от което пролича, че и двамата сме наясно за какво послание става дума. Повторих въпроса си: „Защо не го публикувахте?“ Този път Дьо Сед се измъкна доста хитро от положението: „Защото решихме, че някой като вас може би ще поиска да го открие сам.“
От този отговор, загадъчен като мистериозните свитъци на свещеника, подразбрах, че тайната на Рен Льошато не се свежда до някакво изгубено съкровище, че в нея се крие нещо много по-голямо.
През пролетта на 1971 г. се заехме с режисьора Андрю Максуел-Хайслоп да подготвим филма за „Хроники“. Първоначално смятахме да заснемем двайсетминутен репортаж, който да бъде излъчен в едно магазинно предаване. Но Дьо Сед започна да ни предоставя още откъслечна информация. Най-напред получихме пълния текст на обемисто закодирано послание, в което се споменаваха художниците Пусен и Тение. Бяхме до немай-къде заинтригувани. Кодът бе невероятно сложен. Обясниха ни, че с помощта на компютри е разчетен от специалисти, работещи в отдел „Шифри“ към Френската армия. Докато го проучвах, това твърдение ми се видя съмнително. Обърнах се за съдействие към експерти от британското разузнаване и те се съгласиха с мен: „Кодът не може да бъде разчетен от компютър.“ Явно някой разполагаше с ключа към него.
После Дьо Сед пусна втората бомба: открит е гроб досущ като този върху прочутата картина „Аркадийски овчари“ на Пусен. Щял да ни съобщи веднага щом научи нещо по-конкретно. След броени дни получихме снимките и си дадохме сметка, че късометражният ни филм за една незначителна местна тайна вече придобива неочаквани измерения. Пол реши той да прерасне в сериал за „Хроники“. Сега вече разполагахме с по-дълъг подготвителен период и с повече екранно време, за да разкажем историята. Излъчването на филма бе отложено за следващата пролет.
„Изчезналото съкровище на Йерусалим?“ бе показан по телевизията през февруари 1972 г. и предизвика невероятен отзвук. Разбрах, че съм попаднал на тема, заинтригувала не само мен, но и една много широка аудитория. Оттук нататък проучвах загадката не просто от собствен интерес. Първият филм безспорно щеше да има продължение. През 1974 г. вече бях събрал множество нови материали и Пол определи Рой Дейвис за режисьор на моя втори сценарий за „Хроники“ — „Проповедникът, художникът и дяволът“. И този път зрителите потвърдиха с реакцията си, че историята е завладяла въображението им. Но тя бе придобила такива дълбоки измерения, бе станала толкова сложна, че не бе по силите на един човек да я изследва подробно. Задълбаех ли в една посока, волю-неволю пренебрегвах купища други материали. Тъкмо се бях отчаял, когато съдбата, подхвърлила ми така нехайно тази история в ръцете, се погрижи трудът ми да не отиде на вятъра.
През 1975 г., на летен литературен семинар, на който четях лекции, имах щастието да се запозная с един от другите лектори, Ричард Лий. Ричард е писател, издал е романи и разкази, завършил е сравнително литературознание и познава из основи историята, философията, психологията и езотеризма. От няколко години преподаваше в различни университети в Съединените щати, Канада и Великобритания.
На летния семинар често обсъждахме теми, интересуващи и двамата. Споменах му за рицарите тамплиери, които, както се оказа, са играли важна роля в загадката около Рен Льошато. С огромна радост установих, че Ричард също проявява огромен интерес към тайнствения средновековен орден на войнствените монаси и отдавна изучава неговата история. Ето че вече нямаше нужда месеци наред да се ровя по прашните книги: Ричард бе в състояние да отговори на повечето ми въпроси и бе заинтригуван не по-малко от мен от някои очебийни парадокси, на които се бях натъкнал. И още по-важно, също си даваше сметка колко интересно и значимо е проучването, с което се бях нагърбил. Предложи да ми помогне, където става въпрос за тамплиерите. Запозна ме и с Майкъл Бейджънт, който е завършил психология и наскоро се бе отказал от успешната си кариера във фотожурналистиката, за да се заеме с филм, посветен на тамплиерите.
Да бях ги търсил, едва ли щял да намеря по-подготвени специалисти, по-подходящи хора, с които да работя съвместно. Години наред бях изследвал темата сам и сега бях направо окрилен, че към мен са се присъединили два свежи мозъка. Първият осезаем резултат от съвместната ни работа бе третият филм за Рен Льошато от поредицата „Хроники“ — „Сянката на тамплиерите“, заснет през 1979 г. от режисьора Рой Дейвис.
Докато подготвяхме филма, най-сетне се изправихме лице в лице с онова, което лежеше в дъното на загадката, забулила Рен Льошато. В „Сянката на тамплиерите“ обаче можехме само да намекнем до какви изводи сме стигнали. Под повърхността се криеше нещо изумително, нещо много по-съществено и свързано със съвременността, отколкото предполагахме в началото, когато се заехме да разкрием „дребната любопитна загадка“, до която се бе добрал свещеникът в едно планинско селце във Франция.
През 1971 г. завърших първия си филм с думите: „Предстои да бъде разкрито нещо необикновено… и то в най-скоро време.“
В тази книга обясняваме какво е това „нещо“ и защо то е толкова необикновено.
Хенри Линкълн
17 януари 1981 г.
(следва)
(следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар